АЛЛАХ, МИЛОСТ НЯМАШ ЛИ?

Нидал Алгафари

Но някои не обичат да знаят за своя български род,
а се обръщат към чужда култура и чужд език и
не се грижат за своя български език,
но се учат да четат и говорят по гръцки и
се срамуват да се нарекат българи.

О неразумни и юроде!
Защо се срамуваш да се наречеш българин и
не четеш, и не говориш на своя език?

Приятели,
„Така и аз ви написах подред това, което е известно за вашия род и език. Четете и знайте, за да не бивате подигравани и укорявани от други племена и народи. Твърде много обикнах българския род и отечество, и много труд употребих да събирам от различни книги и истории, докато събрах и обединих историята на българския род в тая книжчица за ваша полза и похвала. Написах я за вас, които обичате своя род и българското отечество и обичате да знаете за своя род и език. Преписвайте тая историйца и платете, нека ви я препишат, които умеят да пишат, и пазете я да не изчезне!”

Да се върнем към написаното от Паисий: „Защо се срамуваш?”.
Много пъти ми се е искало да отговоря на това и сега ми се отдава възможността, та:
Паисие, не се срамувам от това, че съм българин!

Може ти да си имал предвид събития, които си провидял още тогава и затова да те е боляло така. Да си видял как думата „Благодаря” е изместена от „Тенкю” или „Мерси”. Как ни пожелават приятен уикенд или ни съобщават за пореден екшън. Вероятно си прозрял, че ще загърбим не само езика ни, носиите ни, а и духовността ни. Вярно е, че след теб, Паисие, се случиха неща и събития, които не са повод за гордост. Вярно е и това, че ние не успяхме да намерим цар измежду нас си, та ходихме да се молим на всякакви несъстояли се короновани издънки – те да царуват над нас. Вярно е, че митологизирахме герои до степен, равняваща се на елинските божества, чието битие е спорно. Вярно е и това, че сме малки на територия и военна мощ, та за различни периоди сме се кланяли, и до сега го правим, я на изток, я на запад. Вярно е и това, че не можахме да изберем политици, които да милеят за род и дух български. Малките човечета, продадоха, че и досега търгуват за дребни суми това, що дедите им извоюваха и опазиха.
Но не, не се срамувам, Паисие, от това, че българска кръв тече във вените ми. Повод за гордост ми е хан Тервел, за който малко знаем. Калоян и величествените му битки. Поп Богомил, Поп Йеремия, макар в учебниците ни за първия да са се потрудили да напишат няколко изречения, а за втория – нито буква, а за патриарха на катарите – българина Никита – нищо, никъде.
Гордея се, Паисие, не с кланетата, които са ни разказвани преувеличено по-скоро по политически и националистически причини, а с това, че много етноси и народи в рамките на османската империя са се претопили, ислямизирали, променили коренно живота и традициите си, за разлика от нас, българите. Финикийци, асирийци, шумери, хананийци тотално изчезват от картата на света, а такива будители като теб, заедно с обикновените хора по нашите земи, успяват да опазят духа български. Езикът си е нашия, религиите ни, добри или лоши, са си наши, а традициите и обичаите ни, облеклата и нравите ни и до ден днешен тачим.
Ти не го знаеш, Паисие, но се гордея с това, че когато българинът е имал нужник в двора си, по същото време в дворовете на прославени крале и императори придворните дами са получавали дозволение свише да се облекчават в кьошетата на балните зали. Изхождали са се по красивите им стълбищата и когато човешките им остатъци, изхвърлени в рововете пред крепостите, завонявали, те се премествали в други крепости.
Когато българинът се е къпал всеки ден със затоплена вода от слънцето, същите онези, по които сега милеем, са се къпали по веднъж в живота. Една от най-прославените кралици в света казва за себе си, че два пъти в живота си се е къпала. Два пъти! Преди причастието и преди сватбата. Тяхната църква е смятала за неугодно на господа къпането, тъй като разваляло кръщението и измивало светената вода. А дедите ни са казвали „Честита баня!”, не защото веднъж в годината са се къпали, а когато за голям християнски празник са отивали в големия град на хамам.
Гордея се с величието на българския език, за който няма предмет, събитие или емоция, която да не може да опише. Може мнозина да не знаят чии са тези думи:
Така веднъж във снежната алея
видях следи: „той” беше минал с „нея”.
Аз тръгнах по следите и узнах
какво се бе развило между тях:
как тук над нея той бе тръснал клона,
как там си бе изула тя шушона,
за да изтърси влезлия й сняг,
и как я бе придържал той, и как,
използвувайки таз полуизмама,
стояли бяха дълго време двама,
трептящи от любов, един до друг,
в гората без движение и звук,
освен почукването на кълвача.

Или тези:

„И нейната обич беше като светлина, която огрява душата и нищо не иска, с нищо не дотяга, за нищо не моли ни с поглед, ни с дума, не чака, не заплашва. Аз съм тук и те обичам, може би си мислеше тя сега, едва привела глава под тежестта на косите си, които сега, в сянката, изглеждаха тъмни и още по-буйни над челото й.“

Или пък тези:

Додето сила има,
селяк без отдих труд се труди…
Почивка - ей я, би ще зима.
Сега – недремнал и се буди:
петлите първи не пропели,
дори и куче не залае,
на крак е той... – „Катран и върви,
бре мъжо, взе ли от пазаря?”. Знае
невеста ранобудна всичко,
готово е, но пак ще пита,
че утре жетва е – самичко
сърце си знае как се стяга...

Или пък:

В тази бяла лунна тишина 
кой ли свири лунната соната 
и разплаква бледата луна, 
и я сваля до сами стъклата? 
Притвори прозореца! 
Мълчи! 
В долния етаж едно пиано 
свири много тъжно. Не плачи! 
Нищо, че навън се мръкна рано! 
Нищо, че в гнездата, пълни с мрак, 
птиците със влюбени зеници 
тихичко си дават таен знак... 
Не плачи! Нали и ти си птица!... 
Нищо, че тополите шумят 
и раздават обич и прохлада, 
а под тях прегърнати вървят 
всички млади, а и ти си млада!... 
Не скърби, затворено сърце! 
И за теб ще дойде светлината! 
Чувай – долу две добри ръце 
тъжно свирят Лунната соната.

...Те са писани от велики българи. Да, не са се били с кремъклийки, не са вадили ножове и ятагани, не са убивали ни ратайчета, ни пазители на реда, а тихо и скромно са прибавили своя дан към твоето дело, Паисие.
Валери Петров, Димитър Талев, Пейо Яворов и още много държат и днес будно българското, въпреки мнозина, които предпочитат не тях да четат, а неясни думи в хоръри, сантиментално блудкави булевардни сторита, кримки без никаква стойност.
Паисие, аз не се срамувам, че дедите ми са били в рамките на голяма и мощна империя. Наши литератори и политически агитатори направиха какво ли не, че да ни убедят, че роби сме били. Ти знаеш, че роб българинът никога не е бил на никого. Никога! На робите не им е било разрешавано да имат училища, свой език, своя вяра, а благодарение на такива като теб, обкичени с венците на вечността, не погубихме  националната си гордост. Малцина знаят, че сме имали велик везир и навсякъде, където е имало меджлиси – общински съвети, те са били оглавявани от българи. Впрочем, съдилите Васил Левски са били седмина, като един от тях е бил председател на софийски меджлис. И други двама членове от същия меджлис са били чисти българи. Единият, който се е подписал под присъдата е хаджи Иванчо Хаджипенчович – от най-висшето ръководство на империята. Роби да имат власт това да сторят, е нелепо.
Паисие, гордея се и с нашите чорбаджии. Тези, общо недолюбвани от литератори и политици люде, са били ктитори на черквата, те са давали платата на даскалите, че техните и на бедните люде децата безплатно да учат. Те са давали работа и препитание на съселяните и на съгражданите си. За съжаление, писатели и политици така направиха, че и досега мразим всеки, който е придобил имане.
Гордея се, че когато сме били в рамките на османската империя, американецът от ирландски произход Макгахан, описал какво ли не, не е пропуснал да се възхити на това, че във всяко село е имало даскало, в което са учили наравно децата на богатите и на бедните. Дали роби са могли това да правят – където и да е? Къде по света тогава е имало подобно чудо?
Гордея се с това, че когато сме били клани, изнасилвани и обругавани от даалиите и кърджалиите – айдуци, с които самата власт не успявала да се справи, султанът ни е дал правото ние да се справим с тях. И сме успели. Тези безчинстващи орди от айдуци, в които е имало както мюсюлмани, така и християни, както турци, така и българи, дедите ни – обединени – мюсюлмани и християни, българи и турци са успели да прокудят в планините. Там са изгонили най-свирепия даалия Емин ага и бюлюкбашиите му Кара Георги и Кара Иван.
Гордея се, Паисие, че народното ни творчество, което за щастие не е подвластно на политиците, е описало както едната страна, така и другата на хайдутите. Името им идва от „айдук”. Означава, че преди да се борят срещу неправдите, са били грабители и насилвачи, без да гледат дали на гърдите си жертвата им е носела кръст или полумесец.
Паисийе, най ми е гордо, че християнин и мюсюлманин, че българин и турчин са живели в съседство и на Байрама двамата са яли къпана баница, а на Великден са пекли заедно агнето. Че много текета са били с двата знака на куполите им – кръст и полумесец.  Всеки от нас е запазили красотата на езика си и мъдростта на традициите си. Не знаеш, Паисие, че след теб хиляди читалищни, библиотечни и музейни деятели с много лична страст и малко средства съхраняват твоето и на дедите ни дело. С тях и ти би се гордял!
Това, от което се срамувам днес е, че политиците ни, след получаването на независимостта ни, та до ден днешен, ни предаваха и продаваха, както никой османски султан. Три катастрофи ни довлякоха, че се стигна до там – нашите деца да търсят по-добър живот извън страната си... но това не означава, Паисие, че са спрели да се гордеят и те, че са българи!

За всичко това писах в първата, че и сега във втората част на романа ми, Паисие – белким, който може да чете и прочете, да разбере.

В първата част на романа ми „Боже, защо господ лъже?” историята започва от нарушена клетва към Калуша – божеството на калушарите. То събира и разделя севди, хора, етноси, че и господ от Бога отдели.
Описах севдата на комшиите Богомил и Цвета, преминала през красотата на влюбването и неочакваната им раздяла. Цвета попада в друг, различен свят от онзи на село и изкушенията й предстоят. Богомил пък отива да изрисува първата си черква, след което, като заможен и вече със собствено име мъж, да може да поиска ръката на любимата си.
Монахът Козма, преминал през тегобите на пълния сирак, самонаказанието чрез бичуване, многото знания от търсенето в свитъци и истории, бива отведен в чумавото село при умиращия майстор чудотворец Богомил. С него водят спорове за господните писанията и наложените вероучения, които узурпиралите властта в черквата, налагат на хората. В доброто дело, което извършва монахът като помага на чумавите, се запознава с невестата на поп Христофор и Бог сбира душите на двамата. А как го прави, ще се разбере във втората част на романа, който е вече пред вас.
Двама разделени в младостта си – Стоян-Боримечката и Калина – влюбената в брат му мома – съдбата пък събира в неволята им.
Приятели, сегнали към втората част на романа ми, ще се опитам в „Аллах, милост нямаш ли?” да ви запозная с разнообразието на хората, духовния живот и още традиции и адети, останали от ония времена до днес. Ще разберете повече за дервишите, за исляма, за дьонметата, за мараните, богомилите, даалиите и кърджалиите. В романа има нови герои, които са също така цветни и с интересни истории – не по-малко от героите в първата част.

Пожелавам ви приятно четене и се надявам и на вас да е интересно.

 

25.08.2015                                                           Нидал Алгафари
София


Из „История славянобългарская” – Паисий Хилендарски.

Из „История славянобългарская” – Паисий Хилендарски.

Из „Така веднъж в снежната алея” – Валери Петров

Из „Железният светилник” –  Димитър Талев.

Из „Градушка” – Пейо Яворов.

Из „Лунна соната” – Дамян Дамянов.

Министър-председател в Османската империя.

ПОРЪЧАЙ

РАБОТИЛНИЦА НА ТЕМА: ОЧАКВАНИЯ И РЕАЛНОСТИ-22-28 ЯНУАРИ 2021 - х-л "Белмонт" - Пампорово
Толкова често очакванията и реалностите се разминават в живота ни! На това в повечето случаи се дължи нещастието ни. Откъде идват очакванията ни? Очакванията към другите, очакванията към себе си. Можем ли да се научим да не очакваме? Как се постига смирението, което често е равно на удовлетворение, лекота и радост от наличното? Как да приемем другия такъв, какъвто е? Очаквания за външен вид, за поведение, за реализация. А мечтите, как да не очакваме, без да спираме да мечтаем? Да, възможно е. Записване на: 0889202197

Пригответе се за пързаляне с найлони по детската ски писта, карнавал на сенките и посещение през нощта на обсерваторията на връх Рожен.



Контакти

Мадлен Алгафари
ул. "Чумерна" №3
София 1000

Е-mail: Мадлен Алгафари
Мобилен: +359 889202197
ИЗБРАНИ КНИГИ В КОШНИЦАТА
TOTAL: 123 лв
Избери още книгиИзбери други книги Потвърди поръчкатаПотвърди поръчката