АЛЛАХ, МИЛОСТ НЯМАШ ЛИ?

Нидал Алгафари

Но някои не обичат да знаят за своя български род,
а се обръщат към чужда култура и чужд език и
не се грижат за своя български език,
но се учат да четат и говорят по гръцки и
се срамуват да се нарекат българи.

О неразумни и юроде!
Защо се срамуваш да се наречеш българин и
не четеш, и не говориш на своя език?

Приятели,
„Така и аз ви написах подред това, което е известно за вашия род и език. Четете и знайте, за да не бивате подигравани и укорявани от други племена и народи. Твърде много обикнах българския род и отечество, и много труд употребих да събирам от различни книги и истории, докато събрах и обединих историята на българския род в тая книжчица за ваша полза и похвала. Написах я за вас, които обичате своя род и българското отечество и обичате да знаете за своя род и език. Преписвайте тая историйца и платете, нека ви я препишат, които умеят да пишат, и пазете я да не изчезне!”

Да се върнем към написаното от Паисий: „Защо се срамуваш?”.
Много пъти ми се е искало да отговоря на това и сега ми се отдава възможността, та:
Паисие, не се срамувам от това, че съм българин!

Може ти да си имал предвид събития, които си провидял още тогава и затова да те е боляло така. Да си видял как думата „Благодаря” е изместена от „Тенкю” или „Мерси”. Как ни пожелават приятен уикенд или ни съобщават за пореден екшън. Вероятно си прозрял, че ще загърбим не само езика ни, носиите ни, а и духовността ни. Вярно е, че след теб, Паисие, се случиха неща и събития, които не са повод за гордост. Вярно е и това, че ние не успяхме да намерим цар измежду нас си, та ходихме да се молим на всякакви несъстояли се короновани издънки – те да царуват над нас. Вярно е, че митологизирахме герои до степен, равняваща се на елинските божества, чието битие е спорно. Вярно е и това, че сме малки на територия и военна мощ, та за различни периоди сме се кланяли, и до сега го правим, я на изток, я на запад. Вярно е и това, че не можахме да изберем политици, които да милеят за род и дух български. Малките човечета, продадоха, че и досега търгуват за дребни суми това, що дедите им извоюваха и опазиха.
Но не, не се срамувам, Паисие, от това, че българска кръв тече във вените ми. Повод за гордост ми е хан Тервел, за който малко знаем. Калоян и величествените му битки. Поп Богомил, Поп Йеремия, макар в учебниците ни за първия да са се потрудили да напишат няколко изречения, а за втория – нито буква, а за патриарха на катарите – българина Никита – нищо, никъде.
Гордея се, Паисие, не с кланетата, които са ни разказвани преувеличено по-скоро по политически и националистически причини, а с това, че много етноси и народи в рамките на османската империя са се претопили, ислямизирали, променили коренно живота и традициите си, за разлика от нас, българите. Финикийци, асирийци, шумери, хананийци тотално изчезват от картата на света, а такива будители като теб, заедно с обикновените хора по нашите земи, успяват да опазят духа български. Езикът си е нашия, религиите ни, добри или лоши, са си наши, а традициите и обичаите ни, облеклата и нравите ни и до ден днешен тачим.
Ти не го знаеш, Паисие, но се гордея с това, че когато българинът е имал нужник в двора си, по същото време в дворовете на прославени крале и императори придворните дами са получавали дозволение свише да се облекчават в кьошетата на балните зали. Изхождали са се по красивите им стълбищата и когато човешките им остатъци, изхвърлени в рововете пред крепостите, завонявали, те се премествали в други крепости.
Когато българинът се е къпал всеки ден със затоплена вода от слънцето, същите онези, по които сега милеем, са се къпали по веднъж в живота. Една от най-прославените кралици в света казва за себе си, че два пъти в живота си се е къпала. Два пъти! Преди причастието и преди сватбата. Тяхната църква е смятала за неугодно на господа къпането, тъй като разваляло кръщението и измивало светената вода. А дедите ни са казвали „Честита баня!”, не защото веднъж в годината са се къпали, а когато за голям християнски празник са отивали в големия град на хамам.
Гордея се с величието на българския език, за който няма предмет, събитие или емоция, която да не може да опише. Може мнозина да не знаят чии са тези думи:
Така веднъж във снежната алея
видях следи: „той” беше минал с „нея”.
Аз тръгнах по следите и узнах
какво се бе развило между тях:
как тук над нея той бе тръснал клона,
как там си бе изула тя шушона,
за да изтърси влезлия й сняг,
и как я бе придържал той, и как,
използвувайки таз полуизмама,
стояли бяха дълго време двама,
трептящи от любов, един до друг,
в гората без движение и звук,
освен почукването на кълвача.

Или тези:

„И нейната обич беше като светлина, която огрява душата и нищо не иска, с нищо не дотяга, за нищо не моли ни с поглед, ни с дума, не чака, не заплашва. Аз съм тук и те обичам, може би си мислеше тя сега, едва привела глава под тежестта на косите си, които сега, в сянката, изглеждаха тъмни и още по-буйни над челото й.“

Или пък тези:

Додето сила има,
селяк без отдих труд се труди…
Почивка - ей я, би ще зима.
Сега – недремнал и се буди:
петлите първи не пропели,
дори и куче не залае,
на крак е той... – „Катран и върви,
бре мъжо, взе ли от пазаря?”. Знае
невеста ранобудна всичко,
готово е, но пак ще пита,
че утре жетва е – самичко
сърце си знае как се стяга...

Или пък:

В тази бяла лунна тишина 
кой ли свири лунната соната 
и разплаква бледата луна, 
и я сваля до сами стъклата? 
Притвори прозореца! 
Мълчи! 
В долния етаж едно пиано 
свири много тъжно. Не плачи! 
Нищо, че навън се мръкна рано! 
Нищо, че в гнездата, пълни с мрак, 
птиците със влюбени зеници 
тихичко си дават таен знак... 
Не плачи! Нали и ти си птица!... 
Нищо, че тополите шумят 
и раздават обич и прохлада, 
а под тях прегърнати вървят 
всички млади, а и ти си млада!... 
Не скърби, затворено сърце! 
И за теб ще дойде светлината! 
Чувай – долу две добри ръце 
тъжно свирят Лунната соната.

...Те са писани от велики българи. Да, не са се били с кремъклийки, не са вадили ножове и ятагани, не са убивали ни ратайчета, ни пазители на реда, а тихо и скромно са прибавили своя дан към твоето дело, Паисие.
Валери Петров, Димитър Талев, Пейо Яворов и още много държат и днес будно българското, въпреки мнозина, които предпочитат не тях да четат, а неясни думи в хоръри, сантиментално блудкави булевардни сторита, кримки без никаква стойност.
Паисие, аз не се срамувам, че дедите ми са били в рамките на голяма и мощна империя. Наши литератори и политически агитатори направиха какво ли не, че да ни убедят, че роби сме били. Ти знаеш, че роб българинът никога не е бил на никого. Никога! На робите не им е било разрешавано да имат училища, свой език, своя вяра, а благодарение на такива като теб, обкичени с венците на вечността, не погубихме  националната си гордост. Малцина знаят, че сме имали велик везир и навсякъде, където е имало меджлиси – общински съвети, те са били оглавявани от българи. Впрочем, съдилите Васил Левски са били седмина, като един от тях е бил председател на софийски меджлис. И други двама членове от същия меджлис са били чисти българи. Единият, който се е подписал под присъдата е хаджи Иванчо Хаджипенчович – от най-висшето ръководство на империята. Роби да имат власт това да сторят, е нелепо.
Паисие, гордея се и с нашите чорбаджии. Тези, общо недолюбвани от литератори и политици люде, са били ктитори на черквата, те са давали платата на даскалите, че техните и на бедните люде децата безплатно да учат. Те са давали работа и препитание на съселяните и на съгражданите си. За съжаление, писатели и политици така направиха, че и досега мразим всеки, който е придобил имане.
Гордея се, че когато сме били в рамките на османската империя, американецът от ирландски произход Макгахан, описал какво ли не, не е пропуснал да се възхити на това, че във всяко село е имало даскало, в което са учили наравно децата на богатите и на бедните. Дали роби са могли това да правят – където и да е? Къде по света тогава е имало подобно чудо?
Гордея се с това, че когато сме били клани, изнасилвани и обругавани от даалиите и кърджалиите – айдуци, с които самата власт не успявала да се справи, султанът ни е дал правото ние да се справим с тях. И сме успели. Тези безчинстващи орди от айдуци, в които е имало както мюсюлмани, така и християни, както турци, така и българи, дедите ни – обединени – мюсюлмани и християни, българи и турци са успели да прокудят в планините. Там са изгонили най-свирепия даалия Емин ага и бюлюкбашиите му Кара Георги и Кара Иван.
Гордея се, Паисие, че народното ни творчество, което за щастие не е подвластно на политиците, е описало както едната страна, така и другата на хайдутите. Името им идва от „айдук”. Означава, че преди да се борят срещу неправдите, са били грабители и насилвачи, без да гледат дали на гърдите си жертвата им е носела кръст или полумесец.
Паисийе, най ми е гордо, че християнин и мюсюлманин, че българин и турчин са живели в съседство и на Байрама двамата са яли къпана баница, а на Великден са пекли заедно агнето. Че много текета са били с двата знака на куполите им – кръст и полумесец.  Всеки от нас е запазили красотата на езика си и мъдростта на традициите си. Не знаеш, Паисие, че след теб хиляди читалищни, библиотечни и музейни деятели с много лична страст и малко средства съхраняват твоето и на дедите ни дело. С тях и ти би се гордял!
Това, от което се срамувам днес е, че политиците ни, след получаването на независимостта ни, та до ден днешен, ни предаваха и продаваха, както никой османски султан. Три катастрофи ни довлякоха, че се стигна до там – нашите деца да търсят по-добър живот извън страната си... но това не означава, Паисие, че са спрели да се гордеят и те, че са българи!

За всичко това писах в първата, че и сега във втората част на романа ми, Паисие – белким, който може да чете и прочете, да разбере.

В първата част на романа ми „Боже, защо господ лъже?” историята започва от нарушена клетва към Калуша – божеството на калушарите. То събира и разделя севди, хора, етноси, че и господ от Бога отдели.
Описах севдата на комшиите Богомил и Цвета, преминала през красотата на влюбването и неочакваната им раздяла. Цвета попада в друг, различен свят от онзи на село и изкушенията й предстоят. Богомил пък отива да изрисува първата си черква, след което, като заможен и вече със собствено име мъж, да може да поиска ръката на любимата си.
Монахът Козма, преминал през тегобите на пълния сирак, самонаказанието чрез бичуване, многото знания от търсенето в свитъци и истории, бива отведен в чумавото село при умиращия майстор чудотворец Богомил. С него водят спорове за господните писанията и наложените вероучения, които узурпиралите властта в черквата, налагат на хората. В доброто дело, което извършва монахът като помага на чумавите, се запознава с невестата на поп Христофор и Бог сбира душите на двамата. А как го прави, ще се разбере във втората част на романа, който е вече пред вас.
Двама разделени в младостта си – Стоян-Боримечката и Калина – влюбената в брат му мома – съдбата пък събира в неволята им.
Приятели, сегнали към втората част на романа ми, ще се опитам в „Аллах, милост нямаш ли?” да ви запозная с разнообразието на хората, духовния живот и още традиции и адети, останали от ония времена до днес. Ще разберете повече за дервишите, за исляма, за дьонметата, за мараните, богомилите, даалиите и кърджалиите. В романа има нови герои, които са също така цветни и с интересни истории – не по-малко от героите в първата част.

Пожелавам ви приятно четене и се надявам и на вас да е интересно.

 

25.08.2015                                                           Нидал Алгафари
София


Из „История славянобългарская” – Паисий Хилендарски.

Из „История славянобългарская” – Паисий Хилендарски.

Из „Така веднъж в снежната алея” – Валери Петров

Из „Железният светилник” –  Димитър Талев.

Из „Градушка” – Пейо Яворов.

Из „Лунна соната” – Дамян Дамянов.

Министър-председател в Османската империя.

ПОРЪЧАЙ

ЗАПОВЯДАЙТЕ НА УЪРКШОП: КАК ДА УПРАВЛЯВАМЕ СТРЕСА ПРИ ИЗЯВА ПРЕД ПУБЛИКА
Явяването на изпити, интервютата за работа или пред камера и микрофон, правенето на презентации пред публика, сценичните изяви предизвикват т. нар. сценична треска. Тази тревожност блокира мисленето. Аналитичните способности намаляват, паметта ни става по-малко услужлива, а вниманието по-трудно се концентрира. Това може да бъде причина за лошо представяне, въпреки добрата предварителна подготовка. Често състоянието бива определяно като: "изключи ми се шалтера", "получих бяло поле в паметта", "изгубих ума и дума", "всичко ми се изтри и говорих глупости", "гласът ми трепереше и не можех да го контролирам" или "просто се парализирах, въпреки, че бях подготвен предварително".

Но притеснението може да бъде преодоляно и тревожността - намалена!
В тези два дни ще правим множество преживелищни, интерактивни опити, които намаляват стреса при изява. Ще изясним причините, които пораждат притеснението при различните типове характери. Всеки участник ще си тръгне с повече смелост и спокойствие при изява пред публика или авторитети.
Този уъркшоп обединява познанията и опита ми в психотелесната терапия, актьорското майсторство, режисурата за драматичен и куклен театър, ораторското майсторство.
Програма: 28 октомври -10 ч. - 19 ч.
29 октомври - 10 ч. - 14 ч.
Място: ул. Чумерна 3
Записване: 0889202197


Контакти

Мадлен Алгафари
ул. "Чумерна" №3
София 1000

Е-mail: Мадлен Алгафари
Тел: +359 2 9831199
Мобилен: +359 889202197
ИЗБРАНИ КНИГИ В КОШНИЦАТА
TOTAL: 123 лв
Избери още книгиИзбери други книги Потвърди поръчкатаПотвърди поръчката