Мадлен Алгафари: “Ние сме на този свят, за да ставаме все по-осъзнати и по-осъзнати”

Здравей, Мадлен! Благодарим ти, че прие поканата да бъдеш лектор на MasterMind през октомври, както и да дадеш това интервю, въпреки натоварения си график!

           
Да започнем с това коя е Мадлен към днешна дата и как намери себе си?

О, аз продължавам да се търся! Както и да се създавам! Защото човек не само трябва да се търси, но и като не може да се намери - се създава - избира какъв да стане като човек. Коя е Мадлен...хм… В момента, а и по принцип съм една препускаща жена, която прави много неща на много писти - преподавам, работя с клиенти,сега предстои излизането от печат на поредната ми книга, уреждам си поредното пътуване в чужбина, където правя уъркшопи за емигрантските общности в Испания, САЩ и пр. В същото време готвя понякога, гледам си къщата, радвам се на мъжа си, който също скоро издаде книга… Това съм аз…

А как стигна до психотерапията?

В началото със сигурност не съм имала ясна дефиниция, че искам точно с психотерапия да се занимавам. Когато започнах да уча психология, вече си дадох сметка колко наистина това е моето поприще. В последната година в университета имахме един специализиран курс по психотерапия. Тогава разбрах, че това е моето. Но се налагаше да работя много различни други неща, защото в онези времена беше много трудно само с психология. Работила съмв телевизията, в президенството, като журналистка, преводачка… В един момент се появи този шанс - получих покана за специализация в Швейцария.  Тогава бях много, много щастлива, защото беше нещо, което душицата ми усещаше, че е най-”мадленското” нещо. И оттогава не съм имала никакви съмнения, че съм си “в гьола”.

Какви са онези неща, които ни помагат да разберем, че сме на прав път?

Радостта! Душата не бърка кога й е добре! Когато “под лъжичката пее”, значи това е моят път! Това е и форма на духовна интелигентност! Както ви казах - правила съм много неща  и ги правех с разума си, старателно, съвестно, но “душичката под лъжичката не пееше”! Правех го, защото съм отговорна, защото съм трудолюбива, да речем. Но когато започнеш да правиш онова, в което същите тези качества вървят ръка за ръка с усещането за удоволствие, тогава мисля, че това означава “да си намериш своята песен”.

Имаш вече доста издадени книги. Какво различно ти дава писането от срещите с клиенти например? Защо имаш нужда да пишеш?

Писането е вид раждане, което неминуемо ми е необходимо. По този начин си мисля, че така може да достигне до повече хора това, което искам да кажа и което съм научила от многото хора, с които се срещам в моя личен път на търсене и създаване.

Последната ми книга “От “Какво ще кажат другите” до “Какво избирам аз”“ има например 700 съавтора. Аз имам собствени коментари по съответната тема и глава, но те са предшествани от мненията на много хора, които в рамките на последните 4 години са отговаряли на въпроси, които поставях в рубриката “Анкета” на интернет сайта си. Всяка глава от тази книга е посветена на въпрос, стоял там няколко месеца. Така че аз се опитах да направя една дисекция на мнението на средния българин по съответните теми: за личната отговорност, за това накъде отиваме, как се справяме с кризата, със страховете си,какво се случва с мъжкото и женското днес,кои са истинските неща в живота, какво означава да сме пораснали деца, какво е духовна интелигентност, има ли действително духовна революция и в какво се състои тя и др..

Да загатнем сега и малко от това, което ще се случи на MasterMindпартито на 21 октомври в Студио 5. Темата е взаимствана от заглавието на твоята последна книга: “От “Какво ще кажат другите” до “Какво избирам аз”“. Имам следния въпрос към теб:

Доколко ние сме това, което другите виждат в нас и доколко това, което виждаме ние в другите, сме ние самите?

Винаги си ТИ! Ние сме холограма. Каквото във вселената го има, във всеки един от нас го има. Въпросът е какво изявяваме от нас, какво осъзнаваме, че сме и каква част остава в сянката на неосъзнатото Аз. Обикновенно когато харесвам у другия нещо, то е защото имам същото и си го харесвам и у себе си. Когато ме дразни у другия нещо, това означава, че имам същото, но не го харесвам у себе си. А когато безкрайно ме дразни у другия нещо, означава, че имам ужасно много от същото, но не осъзнавам, че го имам, потиснал съм го някъде дълбото в себе си. Така че винаги другият е огледало. Затова онази максима да си благодарен повече на враговете си, наистина е вярна. Там, където имам раздразнение, това ме кара да се запитам какво в себе си имам да “преработвам”. 

Как да направим разлика между това какво иска егото и какво иска душата? Душата познава едно единствено чувство - любов. Егото борави с чест, гордост и достойнство... Например “Обидих се!” Душата не знае да се обижда. Тя би прочела една болка като полезна, поучителна, като шанс за задаване на въпроси, за вглеждане в себе си, за израстване и каляване. Егото се засяга и търси примерно реванш. Докато душата знае да се възползва и от болезнените неща и ги вижда като положителни и необходими.

Това, което знам от работата си с хора е, че отговорността е винаги вътре в нас и полезен ход имаме винаги във вътрешното си пространство. Когато прехвърляме на другите вините и отговорностите за нашия дискомфорт, трудно можем да имаме власт над промяната. Защото когато е в мен, имам ход - нещо мога да направя със себе си. Може да е бавно, може да е трудно, но има! Може да са милиметър по милиметър стъпките, но са възможни.

Тогава докъде ни води егото?

Егото е необходимо нещо. Ние първо сме една симбиоза с мама и сме сляти с нея. После трябва да се диференцираме и да осъзнаем наличието на Аз-а. Дори трябва да го структурираме, за да можем да имаме дефиниция за силните и слабите си страни, за това, върху което имаме да работим, за нашата индивидуалност. Този процес ние наричаме „индивидуация” и „постигане на интегритет”. И след това полека да започна да се „разтварям” и „размивам” в цялото. Това е големият мъдър път, по който трябва да се движим. Така че егото не бива да бъде нарочвано само като негативна инстанция.

Как ще разберем, че сме постигнали алхимичната златна среда между “Аз” и “Ние”?

Алхимичната златна среда винаги е здравето, баланса. Ако сме здрави, значи сме я постигнали и ако сме я постигнали, значи ще сме здрави.

А когато човек е в някаква много тежка ситуация, на дъното, опитва се да изплува нагоре, но колкото повече се опитва, толкова повече потъва, като в плаващи пясъци... Как хората, които идват при теб в такъв момент от живота си, успяват да излязат от тази ситуация?

Не съществува универсално “как”. Всеки път е много индивидуален. Затова и в психотерапията казваме, че ако с двама пациенти работим по един и същи начин, това означава, че поне с единия грешим. Винаги има много индивидуален контекст. Темпото при един човек е едно, при друг човек е друго. Има разбира се едни универсални алгоритми в нашия вътрешен свят, едни последователности, които е необходимо да бъдат спазени, за да се получи нещо. Не можем нещо да направим преди друго нещо, защото предишното прави невъзможно следващото. Например, не може един човек с лекота да се научи да се смирява и да приема моментите, в които е слаб и безпомощен, ако преди това не може с лекота да се отстоява.

В нашето лично развитие, (онтогенеза) ние минаваме през едни етапи след като се родим. Всяка фаза от детството, особено първите 7 години, е предназначена за усвояване на определени поведенчески модели и те следват една хронологична логика. Когато в терапията променяме нещо, ние трябва да се съобразим с тази логика. И тъй като терапията обикновено върви отзад напред, например, ако един човек не може да казва “не”, това има своите корени някъде след първата годинка от живота му. Аз трябва първо върху това да работя с този човек, за да се научи да се цени, да може да отстоява позиции и интереси и чак тогава мога да го върна в един по-ранен етап от развитието - първите месеци от живота му, когато пък е другият поведенчески модел - да сме малки, да сме слаби, да се молим, да си искаме, да си вярваме, да се подчиняваме, смиряваме. Т.е. все едно белим лука отзад-напред - не мога директно върху умението за смирение да работя, ако не работя първо върху умението за себеотстояване, което хронологически по-късно е усвоено или неусвоено.

На какво може да ни научат тези трудности, в книгата говориш и за това на какво ни учат болестите?

Учат ни на осъзнатост! Ние сме на този свят, за да придобиваме осъзнатост. Основният смисъл на човешкия живот и мисията на всеки един човек е да постигне осъзнатост и да реализира себе си. Но трябва да разбере кое е “себе си”. И след това вече идват всички други неща по веригата - партньорство, деца, социална полезност… За да заобичаш трудностите или например болестта, първо трябва да постигнеш едно ниво на осъзнатост, в което разбираш нейната необходимост. За да е дошла в живота ни, тя ни казват нещо. Показва ни какво всъщност неосъзнато съм правил, за да е дошла тази болест като някаква сигнална лампа. А този вид знания не винаги имаме в живота си. Душата ни някъде дълбоко ги знае, но ниебъркаме интелекта с нея. Тя е много мъдра, тя знае всичко. Процесът на терапия е точно едно личностно израстване, което не е трупане на дипломи или конкретни умения, а припомняне на тази вътрешна мъдрост, която повишава качеството на живот и радостта от живота, независимо от броя на дипломите, медалите, парите, които имаме и всички онези външни неща.

Ти често правиш уъркшопи на теми, свързани с личностното развитие. Обясни ни какъв е принципът на работа.

Последният ми семинар, например, се казва "Пътят към удоволствието" и изобщо умението да обичаме себе си. Защото това е първата брънка от веригата, която ако липсва, в никакъв случай не сме полезни в обичането и радването и на другите. Това е много важно умение - да се научи един човек как да слуша себе си, как да зачита потребностите си и да им дава ход. Това е темата. Иначе се работи преживелищно, с много проиграване на ситуации, с много обратни връзки с много медитации. Както и в една индивидуална терапия. Но според мен груповата е много по-ефективна, защото тук имаме 20 котерапевта, а ефектът на лупата е изключително терапевтичен. Груповата динамика позволява много по-дълбинни промени. Още повече, че имаме едно едноседмично откъсване, което позволява потапяне, дава ни вътрешно пространство и време. Когато дойдеш за един час при терапевта и бързаш за работа после, това от самосебе си не позволява достигането на една дълбочина, която е възможна в груповататерапия. Силата на преживяванията, когато са в група е много по-голяма и резултатът всъщност е все едно множество проточени във времето индивидуални сесии накуп събрани - много по-бързо и дълбоко се отива в пренареждането на пъзела отвътре, по-бързо взимаш важните за теб житейски промени. А дори и финансово излиза по-изгодно.

Но най-важното преимущество е духовната група за подкрепа. Така мотивацията за промяна  е по-голяма, защото имаш сродни души. И когато впоследствие започнеш да правиш някакви стъпки, ти си в постоянен контакт с тези 20 човека. Те те подкепят и това ти дава страхотна сигурност в правенето на стъпките, които понякога плашат. Ние продължаваме да поддържаме контакт - чуваме се, виждаме се, идва се на следващи уъркшопи… Важно е да не се чувстваш сам в този път, затова този контакт е много важен. Един от първите смисли на тази общност е заедността на тези хора. Общността винаги генерира една много по-силна енергия. И така вече и ефектът на влияние е много по-голям в граничните зони, в които трябва да ирадиира енергията, която тази общност излъчва.

Следва втора част... Мадлен Алгафари: „Българите сме грозни патета, които просто още не знаят, че са лебеди“

Част Втора

Мадлен Алгафари: „Българите сме грозни патета, които просто още не знаят, че са лебеди“ (Продължение)

Сега да си поговорим малко и за българите като  нация. В последната си книга ти правиш обстоен анализ на народопсихологията ни и това какви сме като хора.
Вярно ли е това, че сме егоисти, всеки се затваря в своята черупка и се интересува единствено и само от себе си и собственото си оцеляване?

Това е един естествен етап, през който нацията в момента трябва да мине, защото много дълги години, столетия, бих казала, начина, по който на българина му се е налагало да живее или е избирал да живее, е било време на преобладаването на “ние” и изтриване на “Аз-а”. В момента ние сме в един своеобразен пубертет, в който този „Аз“ трябва да се утвърди, т.е. да поеме личната си отговорност. Вече не ни е нито партията, нито държавата, нито патриархалната структура на семейството отговорна. Някъде този „Аз“ трябва да поеме силата си, да се случи, да си повярва, да се оцени. Затова казвам в книгата си, че основният ни проблем е, че сме грозни патета, които просто не знаят, че са лебеди. И не е вярно, че имаме толкова много кусури. Ние просто сме повярвали, че сме грозни патета. Време е само да се видим в истинската си светлина и да си оценим всички достойнства, които имаме.

Не можем да отречем негативизма, който българинът има, но той е преходен и аз виждам как най-младото поколение има много повече чувство за лична стойност и много по-лесно казва “Аз искам!”, “Аз избирам!”, “Аз харесвам/не харесвам”, отколкото поколенията назад. Тук е важно, разбира се, да кажем, че не тоталното отиване в „Аз-а“ е здравото! Това е другата крайност, както и изтриването на “Аз-а”. Много повече вяра в себе си, чувство за лична стойност има в децата ни. В този смисъл, те са по-свободни и затова мисля, че като цяло предстои на българина да реабилитира чувството си за лична стойност и ценност. И тогава негативизмът няма начин да не изчезне, защото той идва от неумението да обичаш себе си достатъчно.

Какви са твоите наблюдения, все повече ли стават хората, които се отварят за духовното?

Да, категорично! Преди 20 години, когато започнах своята практика, много по-битови разговори съм водила с моите клиенти. От типа: проблеми с шефа ми, с мъжа ми/жена ми, с детето ми. Докато сега изключително много хора сядат срещу мен с вече зададените въпроси: какъв е смисълът на живота ми, какво се случва с планетата, с човечеството, епохата, в която живеем, какви са по-генералните необходимости, общата ни кауза и мисия, усещането за свързаност в едно, помагането, екологията. Така че, духовна революция има и това звучи много обнадеждаващо. Защото аз работя с нещата, които се случват вътре в нас, а те винаги предшестват онова, което ще се случи след това. И затова имам късмета да ги виждам тези неща по-рано. Но и много други хора го виждат вече това, те живеят по този начин, “дишат го”!

А дали не сме капсуловани в една общност от хора, които са осъзнати, духовно интелигентни, а някъде там, в други краища на света и на България, това не се случава?

Ами не е така, защото ако някой човек е поне малко прозрял и осъзнал, той вече носи като естествена необходимост говоренето за това или показването с личен пример на един малко по-различен начин на живеене, заради по-различен светоглед. Това неминуемо полека увеличава броя на тези хора. То е “заразно” в най-хубавия смисъл на думата. Не мисля, че е капсуловано. И именно по-осъзнатите хора, с малко по-висок коефициент на духовна интелигентност, много добре знаят, че това е част от тяхната мисия също. Без да отиват в някакви мегаломанни идеи, разбира се.

Ти пътуваш много, посетила си много страни, имаш ли усещането, че България е едно по-различно, свято място?

В тази книга доста разказвам за пътуванията си - за Япония, Венецуела, Бразилия, за места, на които съм водила и уъкшопи, и то всичките в посока на това да кажа на четящите да спрат да се съдят и да си лепят етикета, че сме най-нещастната нация, че сме много ужасни, злобни, завистливи… Със сигурност минаването през този етап е естествен път на израстването, но това генерализиране с окончателно лепене на етикета пречи много. От шанса, който имах да сравня мога да кажа с ръка на сърцето, че сме изключителни хора! Толкова сме дълбоки… Ние сме много многопластови хора и сме с добри сърца! И сме изключително креативни, изобретателни...и сме помагащи, все повече. Виждаме го всеки ден. Тази сутрин гледах в репортаж по телевизията как спасяваха едно изнемощяло от глад конче... Винаги когато има мащабни кампании за благотворителност, стотици хиляди хора се отзовават. Ето тези малки актове на състрадателност ни говорят много. Уж сме много бедни, а виждате ли каква лавина от искащи да пратят един лев, с който да помогнат. И това е ежедневие за хората, които имат такъв светоглед. Те го правят непрекъснато. Дори и като минат покрай ей това дърво, те му благодарят, че е там, че диша, че дава кислород и взима въглероден диоксид. За мен това са доказателствата за духовното ни узряване.

Какво послание би отправила към нашата аудитория?

Бих искала всички ние да си зададем въпроса “Какво и кого обичам?” и да не забавяме изразяването на тази любов. Каквото и да е, към когото и да е, и разбира се - на първо място – към себе си!  Не мисля, че има по-голям грях в момента на планетата от това да си стискаме любовта. Заболява един човек, който не позволява първо да усети любовта в себе си и второ - да й даде израз. Като започнем от дървото, на което бих благодарил, когато мина покрай него, или кончето на улицата или на близките си вкъщи. Най-големите ни смисъл и мисия са да генерираме любов. Лесно е да се каже “Аз не го мога и съм станал тъжен, депресиран, недоволен и черноглед, защото животът ми е низ от трудности и неудачи.” Предлагам на тези хора едно допускане, поне вътрешен въпрос - дали не е обратното? -  “Понеже съм черноглед, недоволен и избирам да виждам негативите, дали не е именно затова животът ми низ от неудачи?” Любовта си ходи покрай нас по улиците и вътре си я носим, просто трябва да насочим фара на съзнанието към нея, защото ние възприемаме онова, в което внимаваме. А имаме винаги власт върху това накъде да си насочим вниманието. Ако аз реша да внимавам в дупките по улицата, аз ще възприемам тях. Ако реша да си насоча вниманието към някакви деца, които се смеят тук на този ъгъл, аз ще възприемам тях. „Фара на вниманието можем да избираме да го насочваме във всеки един момент. Дори и промяната, която ще постигнем да е само за 5 секунди, пак е нещо! Следващият път може да е за 5 минути. После за 5 дни, месеца, години... Просто трябва да сме отворени и да виждаме всичко хубаво около нас.  

ЗАПОВЯДАЙТЕ НА УЪРКШОП: КАК ДА УПРАВЛЯВАМЕ СТРЕСА ПРИ ИЗЯВА ПРЕД ПУБЛИКА
Явяването на изпити, интервютата за работа или пред камера и микрофон, правенето на презентации пред публика, сценичните изяви предизвикват т. нар. сценична треска. Тази тревожност блокира мисленето. Аналитичните способности намаляват, паметта ни става по-малко услужлива, а вниманието по-трудно се концентрира. Това може да бъде причина за лошо представяне, въпреки добрата предварителна подготовка. Често състоянието бива определяно като: "изключи ми се шалтера", "получих бяло поле в паметта", "изгубих ума и дума", "всичко ми се изтри и говорих глупости", "гласът ми трепереше и не можех да го контролирам" или "просто се парализирах, въпреки, че бях подготвен предварително".

Но притеснението може да бъде преодоляно и тревожността - намалена!
В тези два дни ще правим множество преживелищни, интерактивни опити, които намаляват стреса при изява. Ще изясним причините, които пораждат притеснението при различните типове характери. Всеки участник ще си тръгне с повече смелост и спокойствие при изява пред публика или авторитети.
Този уъркшоп обединява познанията и опита ми в психотелесната терапия, актьорското майсторство, режисурата за драматичен и куклен театър, ораторското майсторство.
Програма: 28 октомври -10 ч. - 19 ч.
29 октомври - 10 ч. - 14 ч.
Място: ул. Чумерна 3
Записване: 0889202197


Контакти

Мадлен Алгафари
ул. "Чумерна" №3
София 1000

Е-mail: Мадлен Алгафари
Тел: +359 2 9831199
Мобилен: +359 889202197
ИЗБРАНИ КНИГИ В КОШНИЦАТА
TOTAL: 123 лв
Избери още книгиИзбери други книги Потвърди поръчкатаПотвърди поръчката