Мадлен Алгафари

Проф. Г.Бакалов допуска, че в ЗИП по религия могат да се обучават и децата-„атеисти”. Могат ли да се наричат изобщо така децата и не зависи ли от учителите им да станат такива?

- Етимологично думата „религия” означава повторно свързване с началото. Ако изхождаха всички оттам, нямаше да има противници на обучението по религия. Ако свързвахме това обучение с вярата, а не непременно с църквата – също. Децата винаги са били по-малко атеисти от възрастните, защото са много по-близко до „началото”, до първоприродата, до сърцето, до вярването, до Истината. А тя е една и всички официални и неофициални вероизповедания нея търсят. Не ние можем да учим децата на вяра, а те – нас. Аз винаги съм свързвала религията с вярата в себе си, защото смятам, че Бог не е нещо извън нас.

Как разбирате ролята на обществото, училището, семейството във възпитаването на децата в духа на християнските нравствени ценности?

- Понякога я разбирам като пагубна. Защото често именно те ни отдалечават от истинските ценности. Погледнете в природата – там няма възпитание, има инстинкти и няма съзнателно зло. Още по-малко зло за удоволствие, садизъм. Много неща в т.нар. морал ни отдалечават от здравото в нас, защото се базират на криворазбрани ценности, невротични, неистинни. Например: криворазбраната гордост, от позицията на която реагираме понякога, която зачерква смирението или води до нездрава агресия. Често именно в семейството или в училището децата виждат такъв пример. Ако направите една анкета по улицата и попитате: „Ценност ли е смирението?”, ще видите колко хора ще ви кажат „Не!”, защото ще го разберат като примирение, унижение и т.н. По тая логика можем да изброим множество изкривени от обществото и възпитанието ценности: прошката, дадена с разум, но не и със сърце; умението да привличаш, наречено подлизурство; себеотстояването, етикетирано като егоизъм и т.н и т.н.
 
На Изток схващат религията като празник и за нейна цел да събужда цялостния духовен потенциал у човека, за да го промени отвътре, а не само да го обогати понятийно, теоретично. И тъй като вътрешният свят на всяко едно дете е строго индивидуален, духовните учители прилагат не масови, стереотипни методи и средства за неговото разкриване. Или за това при нас е много рано да се говори?

- Религията е най-ненасилственият процес. И изисква непременно преживелищен опит. Всичко, минаващо през сърцето, преживяно като празник е религия, защото ни свързва със самите нас, с най-съкровеното, същностното, истинното – божественото в нас! Затова казвам, че дацата винаги са по-религиозни от възрастните, защото все още не са се отдалечили от себе си!

Цялата ни образователна система, дори и културата, се основават повече на работа и развитие на рационалния аспект на човешкото съзнание, затова другият, нелогичният, ирационалният, като дълго подтискан, изригва често в напрежение, агресия, негативи. Смятате ли, че трябва да има цялостност, хармоничност между тези две нива?Тъй като е всеизвестно, че вярата в Бога не се корени и не се постига с рационалния ум.

- Аз на това съм подчинила цялата си работа – на реабилитацията на ирационалното в нас. Психотерапията, която прилагам, е в сферата на психосоматиката, т.е. работи и с тялото и с душата. Ако няма баланс между двете, страда здравето. Ако знанията и вярата не вървят ръка за ръка, истинското осъзнаване и израстване са невъзможни. Рационалното ни прави ерудирани, но връзката не само с ума, а и с душата – мъдри. Затова на последния световен конгрес по психосоматика в Париж бе издигнато мотото: „Психотерапията – нова религия или край на религиите” (като се има отново предвид истинската етимология на думата „религия” – възстановяване на връзката с началото).

Какво му липсва на нашето религиозно възпитание? Как може днес вярата в Бога да се подклажда по-различно, с присъщи за детската природа средства, развиващи интуицията и въображението? Ал. Фол обяснява успеха на орфическата вяра с нейните специални ритуали, включващи особеното съчетание между слово, музика, танц, молитви, тъй като предците ни са владеели енергията на образа, а такава вяра е осмислена, “чута” отвътре/екстатична/.

- Всяка детска игра е ритуал, защото представлява действие във външния свят, което обаче минава непременно през сърцето и през дясното мозъчно полукълбо и служи за свдързване с вътрешния свят. Играта е символична интерпретация на живота на „големите”. Действията във всеки ритуал имат символичен характер, те са средство, не цел. Средство са за свързване с вътрешното дете у всеки от нас, необременено от рациото, непревърнато в интелектуалоид.
А и с деца е невъзможно да се работи по друг начин. Ако не е ангажирана емоцията, ако не им е забавно и интересно, вниманието не може да бъде задържано.

Явно т.н. “свещенозадвижване” не може да стане само по традиционните начини, поне времето го показва.Мислили ли сте как да стане това възпламеняване в духа, да се получи така необходимата духовна тяга?

- ...”Ех, ако можехме да поиграем пак заедно, всички души щяха да са сродни!” – така завършва един мой стих... Човечеството се намира в естествен етап от еволюцията си, в който тази тяга придобива все по-голяма сила.

Никой вече не се съмнява, че човек е това, в което вярва и че ако няма вяра, няма и вярност, отдаденост на 100% - ключът към успеха на всяко едно начинание. Тогава, след като обществото и държавата не стимулират този процес, какво доказва това?

- Когато идваме на този свят, притежаваме един единствен модел на поведение. Подчинение го нарича психологията. Синоним е на смирение. Кърмачето се моли с плач за задоволяването на която и да е своя потребност. Когато мама се отзове и го прегърне, то се чувства сигурно, обичано, а не слабо, унижаващо се с молбата или уязвимо, понеже се е разголило. Когато се раждаме можем само да се доверяваме и доверието е единствената прелюдия на любовта. Какво доказва това, че държавата и обществото не стимулират тоя процес? Доказва колко много имаме нужда от религия в онзи смисъл, за който говорих в отговора на първия въпрос, от свързване с първоприродата ни, която е мъдра и здрава! Защото Държавата като организъм е тромава и консервативна. Но Държавата сме ние. Ако броят на електроните се промени, се променя целият химичен елемент. Ако ние – съставните частици на тая Държава се променим...
 
На Изток смятат, че притежаващите непоколебима религиозна вяра излъчват божествена енергия, която тече като изворна вода през заблатено езеро. И че такива хора могат да променят, да пречистят света. Личният ви принос в тази посока?

- Няма нищо по-необоримо от Истината. Тези хора са такива, защото са се докоснали до нея. Аз опитвам да уча хората, че мозъкът може да твори, но само сърцето може да сътворява! Последното е тайнство, което всички владеем. Това е и чудотворството, което сме забравили!

Как и в какво най-важно възпитавате, обучавате своите деца или тези, с които работите?

- Уча ги първо да са добри хора и да бъдат благодарни. Уча ги, че всички можем да летим (така се казва последната ми книга), че душата ни не познава ограниченията нито на времето, нито на пространството. Там можем да намерим всички, живели преди нас. Всичко извън нас е временно и е част от ограничения земен живот. Всичко вътре в нас е вечно. Нещата се срещат и разделят във външния триизмерен свят. Във вътрешния те винаги са били, са и ще бъдат свързани. Живото вътре в нас е свързано с всичко Живо, защото Животът е един. Няма отделно битие. Нищо живо не може да съществува самостоятелно и всички ние сме клетки на Живота. Свързани със себе си, с божественото в нас, сме винаги свързани с всичко живо, което можем да обгърнем с любовта си. „Винаги” и „Никога” не съществуват във външния свят. Вътрешният свят винаги е бил, е и ще бъде вечен и безкраен. И в него всички можем да летим! Ето на това се опитвам да уча другите.

Виждате ли начина, по който богословието ще прерасне в богодействие и ще получи своята по-широка приложимост и резултативност?

Има един филм, „Предай нанатък” се казва. В него става дума за това, че ако всеки направи добро на трима днес, а всеки от тях – на още трима –  така лавинообразно можем да променим планетата. Ако спрем и да броим на колко хора сме направили добро – Вселената! Затова казвам винаги, че „извинявай”, „благодаря”, „обещавам”, „обичам те” не са думи, а действия! Същото важи и за „Слава Богу!”.

Редакция на интервюто е публикувана в сп. „Усури”.