Мадлен Алгафари

Мадлен Алгафари
(статията е включена в сборника "Психотерапия" под редакцията на проф. Хр. Христозов)

Колко хора могат да кажат еднозначно и категорично без да се замислят, че са щастливи? Естественото човешко състояние е щастието. Всички се стремим към него.

В призмата на неорайхианската аналитична психотерапия щастието е равно на удоволствие (удоволствие=задоволена потребност). Целият ни живот е една насочена отсечка, имаща за начало потребност и е устремена към удоволствието. Ако можехме да живеем по силата на тази почти праволинейна зависимост, нямаше да страдаме от неврози, психози, щяхме да сме в състояние на душевен и физически комфорт. Но при хората не е така. Така е било при предците ни, така е при животните – съществата, живеещи по силата на неписаните и единствено неоспорими закони – тези на природата, на спонтанността и непринудеността.
Можем ли да бъдем животни?- ще кажат някои. Та ние сме!
Да, но сме еволюирали! – ще продължат тези някои. Но в каква посока?
Ами, не сме животни, ние сме homo sapiens. Нима?

Homo, наистина ли се мислиш още за sapiens? Колко твои потребности достигат до удоволствието без да бъдат прекъсвани в пътя си, без да заместват естествената си цел – удоволствието с половинчато метаудоволствие или направо неудоволствие. Колко мъдро, homo sapiens! И колко нездраво! Затова са болни душите ни, затова са болни телата ни. А има ли лек?

Психотелесно ориентираният терапевтичен подход, предложен от основоположника на Неорайхианската школа Проф. Д-р Валдо А. Бернаскони, Ph.D. в книгата му “Терапия на петте движения" чертае пътя за изход от болестта. Душите ни са болни, защото не се движат, телата ни са болни, защото не се движат. (Терминът “движение" трябва да бъде разбиран в най-широкия си смисъл като промяна). Лечението е в промяната. Основната разлика между живата и неживата материя е движението. Животът е движение, промяна, а не застой. Homo nevroticus normalis живее в бездвижие. Прощава се с живота много преди гроба. Опитва се да се превърне в робот, съставен от гайки и бурмички. Но не е! Съставени сме от същите онези клетки, от които и телата на животните. Същите онези клетки, в които се раждат основните ни потребности, генерират енергия, подтикват към движение, водещо към удоволствието и очакващи необходимата им дистенция (отпускане), за да се презаредят със следваща енергия за следващо движение.

Всяко едно движение, ако е съответно на изискванията на организма в дадена ситуация, е биоикономично. Но някои от нас не са в състояние да осъществят определено движение. Например: хрисимият не може да избухва, прекалено гордият – да се подчини, затвореният – да бъде душа на компанията. Като, че ли нещо дълбоко вътре в нашето тяло ни забранява, казва НЕ! Това нещо е нашият характер, който се проявява в случая като морал, като етика, като една абиогенна култура, която ни отдалечава все повече от самите нас, от първоприродата ни. Тази култура сме нарекли “цивилизация" и, според проф. Бернаскони, вместо да я благославяме, трябва да я прокълнем. (Тя трябва да бъде отречена дотолкова, доколкото ни отдалечава от спонтанността и природността, а не във всичките й форми).

Думата "характер" произлиза от древногръцки и означава вдълбан знак или в широк смисъл – същественото, отличителното за даден индивид. Това, което е специфично за теорията на проф. Бернаскони относно характера е, че той отхвърля съзнателния елемент в процеса на формирането на характера (за разлика от личността, която представлява съзнателно избран начин на поведение) и стеснява възрастовите граници за неговото формиране до 7-8 годишна възраст. Характерът се предопределя именно от травмените ситуации и събития, преживени от Аза непосредствено след раждането и по време на детството и се конкретизира в едно предсъзнателно прекъсване на био- и социоикономичните движения, насочени към получаването на удоволствие. (В неорайхианската теория удоволствието е синоним на задоволена потребност). Ако го нямаше това нещо, което да ни спира пред движението, ето как би изглеждал кръгът на опита на един здрав Аз:

Поява на някаква потребност        Първичен нагон         Движение, предизвикано от този нагон и основаващо се на недвусмислената (обективна) преценка на реалността, т.е. движение към Ти-цел         Проверка на социалната реалност (социализация на движението)        Достигане до Ти-цел и задоволяване на първичната потребност       Дистенция (отпускане)/ удоволствие.

Това се отнася за хармоничното организмично (терминът е въведен от Проф. Бернаскони и е сравним с гениталния характер по Фройд) Аз. Но на практика от времето на Неандерталеца такова не съществува. Всеки от нас е изживял някаква травма, която е формирала съответен характер и тогава при Аз-характерово, т.е. фиксирано към някоя фаза на развитието, движението се явява прекъснато в пътя към удоволствието. Тази зона на прекъсването или контракцията би могла да се "разтопи" донякъде чрез метаудоволствие, което да измести първоначалното същинско удоволствие и тогава невротичният характер действа така:

Поява на потребност/нагон        Предизвикано действие, проверка на недвусмислената реалност, движение към Ти-цел        Проверка на двусмислената (субективна) реалност и според типа характер – прекъсване в съответния момент на първичното действие          Намиране на вторични цели и задоволяване (но не напълно) чрез заместващо метаудоволствие или фантастно образуване, т.е. отлагане на удоволствието        Контракция (неудоволствие).

Организмичният Аз анализира действителността на базата на своя организмичен начин на чувстване (не на мислене!), тук и сега, спрямо потребността в момента, а Азът с формиран вече характер измества тази локализация и следователно не може да затвори гещалта, защото не може да анализира действителността правилно и не може да интерпретира потребностите си адекватно. Това изместване встрани на действието (т.е. той не се движи по най-прекия път към дистенцията, а излиза от кръга на опита и продължава движението вън от него) естествено нарушава биоикономичността на Аз-организмично и тъй като удоволствието не е удоволствие, а метаудоволствие-заместител, следователно гещалтът остава ненапълно затворен, енергията – не напълно изчерпана, тя се натрупва и води до неврози и соматични болести. На практика Аз-характерово никога не стига до края, не зъвършва опита. Характерът сам по себе си прави невъзможна дистенцията. Той предприема все нови и нови действия, насочва се към нови цели, поведението му изглежда хронифициран начин на отлагане и забраняване на изживяването на удоволствие. Затова разликата между здравия и невротичния индивид е в способността на здравия да се отваря или затваря, да действа спрямо ситуацията, за  разлика от невротичният, който действа хронично и реагира еднообразно. Тази ограниченост на психичната му подвижност се изразява в характеровата броня (В. Райх), чиято степен на подвижност също е различна за здравия и невротичния характер. В това се състои и разликата между твърденията на Райх и Неорайхианската теория: според първия бронята е нещо вечно присъщо, елемент на структурата на Аза, докато Бернаскони твърди, че тя може да се отслаби или дори да изчезне, когато индивидът изживява напълно комфортно околната реалност и да се подсили при опасност и неблагоприятни условия като изпълни по този начин своето предназначение и функции на хроничен защитен механизъм, предпазващ Аза от опасности. Този енергетичен блокаж се явява подвижен, а не статичен (в това отношение Бернаскони отново коригира В. Райх). Доказва го променливостта  на комбинациите, които едно изследвано лице избира при различните приложения на ВВСТ (Bernasconi Bioenergetic Color Test). Ако този блокаж беше статичен изследваните лица биха избирали натрапливо всеки път една и съща комбинация, а на практика изборът на цветовете е непостоянен и динамичан. Това означава, че блокажите се активират като защитно поведение според типа опасност, произтичаща от външния свят. Блокажите се проявяват под формата на мускулно напрежиние или казано още телесна броня или броня на характера, чиято защитна функция се превежда като потискане на жизнената енергия. [Когато цитираме понятието "биоенергия", което използват В. Райх и В.Бернаскони, трябва да уточним, че става въпрос за комбинирането на динамични механични и електрични фактори. Само при живите организми механичният заряд се превръща в електричен (биоенергия), в последствие – в електрично разтоварване и накрая – в механична дистенция.] Процесът
    Напрежение       зареждане      разреждане       дистенция (отпускане)
отличава органичната материя и ръководи всички витални функции.
Всеки жив организъм се отличава с двете фази на зареждане и разреждане. От биоенергетична гледна точка "разрежането" се идентифицира с "ерготропията (т.е. енергия, насочена към света, от гр. ергос=работа). Фазата на "зареждане" отговаря на "трофотропия" (т.е. енергия обратно от света, от гр. трофос=хранене). Психичното и физично здраве се характеризират с хармония между двете фази на зареждане и разреждане (мед. – симпатикотония и парасимпатикотония).
В неспирното си търсене на удоволствие/дистенция (принцип на удоволствието) живото същество, според Неорайхианската теория, използва пет движения (поведенчески модели). Те са:
движение "обратно от света" (планиране)
движения "към света" (подчинение, съблазняване, агресия)
движение на проверка (недоверие)

При появата на потребност организмът реагира със:

Напрежение       възбуда (нагон)         движение на планиране (планиране на адекватното за постигане на целта активно поведение – подчинение, съблазняване, агресия)         осъществяване на движението        дистенция.

В пътя към целта индивидът постоянно проверява адекватността на актуалното движение, съотнасяйки го към реалността и при нужда препланира.
Животът е движение, а то се осъществява в две посоки – зареждане и разреждане. Преобладаването на една от двете посоки у отделния индивид предопределя до голяма степен психологическите му характеристики. А на телесно ниво всеки един соматичен сегмент е свързан с извършването на определено движение. Ако индивидът се фиксира в някое от движенията (травма) включеният сегмент остава като тенденция контрахиран и там енергията спира да протича. В резултат на това място се получава енергетично струпване (блокаж), т.е. патологичен терен.
Смисълът на Неорайхианската терапия е това струпване да бъде доведено до съзнанието, а отблокирането на тази енергия да доведе до дистенция. Това става чрез специфични упражнения, движения (усвояване на модели на поведение), масажи на определени мускулни групи, което води до физическо и емоционално облекчение, съпроводено задължително със съответната психоаналитична интерпретация. (Този психотелесно ориентиран аналитичен подход се основава на постиженията на модерната неврофизиология, принципите на субмолекулярната физика (хромотерапия), психоантропологията и древните източни терапевтични традиции, успоредно с чисто аналитичната психотерапия. А "атакуването" на проблема от всички възможни гледни точки- рацио, емоция, сома – позволява по-бързото му преодоляване, за разлика от една ортодоксална психоаналитична терапия, която не акцентира на телесния подход). Хармонизирането на енергетичните протичания намалява степента на невротичност, тъй като наличието на много блокажи означава и разход на много енергия за защити.
    Мускулните блокажи не са патологично образувание. Те са функционални в природата, тъй като осигуряват оцеляването на индивида. Когато обаче бъдат фиксирани, те пречат на хармоничното съчетание между рацио, чувства, емоции и сексуалност. Потискането на някое от тези звена е път към неврозата и съответната телесна симптоматика. Следователно: свалянето на бронята        естествен израз не само на рационалното, но и на чувства, емоции, сексуалност      организмичност      липса на психичен дискомфорт      липса на физически, телесен дискомфорт.
Затова осъзнаването и събуждането на чувствата, емоциите по време на терапия действа оздравително. Или Декартовата мисъл, ако трябва да прозвучи в неорайхиански дух, би трябвало да бъде коригирана от "Мисля, следователно съществувам!" на "Чувствам, следователно живея!".

Нека да разгледаме сега как са ситуирани тези процеси в структурата на Аза.
Първото стъпало в топиката на Фройд е ТО - най-тъмната и антична част на Аза, недостъпно за съзнанието, непознаващо понятията "добро" и "зло", хаотично, "…врящият казан на възбудите и нагоните, които… не се съобразяват с оцеляването на Аза",… там количественият фактор , тясно свързан с принципа на удоволствието, доминира над всички процеси чрез хаоса", т.е. ТО изглежда нещо негативно.
Преди появата на така наречената "култура" обаче, човекът е живял на земята повече от милион години и неговото Аз е било ръководено от една психическа примитивна инстанция, която Проф. Бернаскони нарича:
              Аз- организмично
и  го поставя на мястото на фройдовото То. Аз-организмично е позитивно по своя характер.
Тогава човекът  е живял в малки организирани орди. Той не е бил морално същество, а натурален индивид. Тоест - хармоничен.
В Аз-организмично потребностите придобиват форма, а превръщането на тези потребности в движение отваря пътя към удоволствието.
Аз - организмично е по природа нарцистично, то е пазител на генетичната памет на Аза.
 
Следващата инстанция в Аза е Вроденият модулатор на нагоните (терминът е въведен от Бернаскони).
Вроденият модулатор на нагоните (ВМН), като придатък на  Аз - организмично, гарантира оцеляването на човека и му дава възможност в еволютивния процес да се наложи сред другите живи същества. ВМН (инстинктите) е цензурата на Аз- организмично и спира движения, стремящи се към получаване на удоволствие, ако те се окажат неподходящи за икономиката на социосистемата (социо - икономика).
Природата на ВМН е генетична и се свързва с инстинкта за оцеляване.
 ВМН е седалището на историческата памет на живия организъм.

От физиологична гледна точка два са нервните пътища, които контролират активното поведение, първият път контролира действия, насочени към удоволствието ( туберо-инфундибуларен), вторият е насочен към системата на бягство и борба (перивентрикуларна система ). Хенри Лаборит открива трети  - противоположен  на действащите системи : системата, която забранява действието (процес на инхибиция). По този начин Лаборит подкрепя неорайхианската теория:  ( ВМН) е генетическата  "спирачка"( инхибитор) на всички движения, произтичащи от Аза.
Примитивното психо-соматично единство е изглеждало така:
Потребностите на Аза (психика) пораждат плазматични течения (биоенергия), които преминават през живия организъм ( тяло).
Потребностите придобиват форма в Аз - организмично и тук се превръщат в първично движение.
ВМН забранява (при опасност) първичните движения и ги ремоделира така, че те да отговарят на потребностите на групата.
Първичното действие е "забранено" в мускулната броня, която заедно с ВМН е съставна част на историческата памет на Аза.
Мускулната броня е първата защита на Аза.
Да си представим мускулната броня като едно заплетено кълбо от мускули, нерви и органи, подчинени на заповедите на историческата памет.  Нейната функция е да предпази Аза от случки, които той вече е преживял с чувство на страх. Ако стремежът към задоволяване на потребността е свързан пряко или непряко с предишни травматични преживявания (асоциативен критерии), той се прекъсва или се отклонява (защита на Аза), забраняват се действията на онези мускулни групи, които биха  разрешили това застрашаващо действие. Този процес е несъзнаван.
Примерите от терапията, с които той може да бъде илюстриран са многобройни. Например един случай на пациентка с вторична аноргазмия след травматично преживяване (изнасилване).  Електромиограмата на коремните мускули показва силна контракция, която спира достигането на енергията до гениталите и прекъсване на усещанията в тази област, при следните представи:
Визуализиране на релаксиращи  сцени,
мъж се доближава
прегръдка
проникване
Тази миограма подкрепя обосновката   на една неорайхианска теорема: мускулната броня, която Райх счита за неподвижна, се оказва подвижна и се активира само в присъствието на реална или предполагаема опасност.
В дадения случай, въображаемото "пенетриране", тоест мъжката фигура се възприема като "заплаха" за вътрешното равновесие на Аза, който се контрахира/отдръпва.
Когато тези блокажи престанат да бъдат логично обосновани и функционални на ситуацията и се превърнат в хронични, тогава говорим за характерова броня или за Свръх-Аза като телесен придатък на Аз-идеално – последната инстанция в структурата на Аза според Бернаскони.
Аз-идеално е седалище на морала и груповите норми.
Психичният апарат, според неорайхианската школа, разглежда тази социална истанция като противопоставяща се на  натуралността, изразена от Аз - организмично/ ВМН.
Тя представлява, в диалектиката между областите на Аза, образа на "доброто момче", или образа на човек, който уважава морала и груповите норми.
В съвременните общества  достъпът до задоволяване на нарцистичните потребности ⇒ удоволствие, е следствие  от приспособяването на Аза към морала и груповите норми, които са в сила.
В исторически план това обаче не винаги е било така. Как неорайхианската теориия обяснява генезиса на Аз-идеално? Това се случва с появата на неандерталския човек, когато човешкото общество навлиза в "ерата на социализацията". С развитието на мозъчната кора се усъвършенства и способността за абстракция и аналитично причинно-следствено логично мислене. Това води неминуемо до осъзнаване на триизмерността на времето: минало, настояще и бъдеще. Осъзнаването на бъдещността в крайна сметка води до поява на страха от смъртта, тъй като там някъде в това бъдеще е ситуирана и тя. Страмежът да се преодолее този страх ражда първите идеи за отвъдното. Тези проторелигиозни мисли обуславят и първите морални понятия за добро и зло, за праведно и грешно, т.е. първите норми, извън природните, които диктуват човешкото съществуване.
(Тук е мястото, имайки предвид краткостта на настоящето изложение, да вметна, че горният модел на разсъждаване води Бернаскони до оспорване на Фройдовата идея за Едиповия комплекс (и чувството за вина след отцеубийството) като първопричина за поява на морала. Лесно е да се забележи противоречието във Фройдовата теза. Повече от логично е да се предположи, че чувство за вина е немислимо да се появи, ако предварително не съществуват вече морални норми, които да постулират кое е добро и кое е лошо…)
Първичната инхибиция на действието произтичащо от Аз-организмично/ ВМН е  пряко следствие от инстинкта за оцеляване. Аз - идеално, както видяхме, се базира върху интроекции на социалните норми (групови норми) и влияе на действието, когато задоволяването на нарцистичните потребности е в противовес  с потребностите за принадлежност и утвърждаване, лишавайки по този начин Аза от всякаква подкрепа от страна на обществото ( инстинкт за социално оцеляване: тревога от това да бъде неутвърден.)
Появата на Аз - идеално в живота на човека настъпва в началото на "ерата на социализиране" ( homo neanderthalensis). В еволюцията на Аза, Аз-идеално се появява  във фазата на Аза. (вж. следващите страници).
Съдържанието на Аз – идеално това са: интроекти и двусмислена (субективна) реалност.
( Интроекция: процесът, с помощта на който аспекти от външния свят са станали неразривна част от вътрешния свят на Аза, или  процесът , при който образите на родителя или на обществото са външни обекти, а това което се интроектира са техните качества. Интроектите са онези възпитателни, морални, етични социални норми, които са аксиоматично въведени в мисленето ни в детска възраст и които индивидът рядко подлага на проверка в опита си.)

Възприемането на чужди ценности в опита на Аза, важни за неговото емоционално равновесие, променя чувството  за реалност (недвусмислена) на Аз - организмично и тази реалност бива заменена в съзнанието с правилата от моралния кодекс (двусмислена реалност), които правила се "закотвят" в Аз-идеално.
Аз - идеално организира собственото си действие, с помощта на интроектирани послания или преживени травми във  фазите на развитие. Опитът на Аз - идеално е ръководен от предразсъдъци: Аз - идеално не развива собствено съзнание, то се базира на социално - моралната памет на Аза, както и на съзнанието и нормите на групата, към която принадлежи. Аз -идеално е вътрешната цензура на Аза. От психодинамична гледна точка се противопоставя на изискванията на Аз - организмично.
Аз идеално⇒               ⇐     Аз - организмично
                             ⇓
                    Зона на напрежение

Във вътрешността на Аза се "произвеждат" полета изпълнени с мускулно напрежение, което води до  образуване на мускулната броня,  това се случва само когато процесът е несъзнателен.
Този механизъм е познатият път на формиране на условния рефлекс, постулиран от Иван Петрович Павлов.
Организмът е жива система в природата, съществува като такава благодарение на едно постоянно равновесие между него и околната среда, тоест благодарение на специфичните  реакции на организма, предизвикани от възбудите, които приема отвън и които се осъществяват посредством нервната ситема под формата на рефлекси. Равновесието е следствие от прости безусловни рефлекси. Тези рефлекси са породени от вътрешни и външни фактори. Но тъй като околната среда в своето богато разнообразие е обект на нъпрекъснати промени, безусловните рефлекси, доколкото те са статични връзки,  са недостатъчни и трябва да бъдат допълнени от условни рефлекси (стимул - реакция). Не е необходимо голямо въображение, за да си представим безкрайния брой на условните рефлекси, които се формират непрекъснато в системите, с които човек общува (природа, социални и човешки взаимотношения).
Така от психодинамична гледна точка теорията на Павлов ни помага да разберем  частичната автономност на мускулната броня по отношение на външните стимули и идеята за "фиксация или условен рефлекс".

Следователно мускулната броня трябва да отговаря и на подадените сигнали от ВМН, и  на тези от Аз - идеално: трябва да се уважава желанието да се задоволят нарцистичните потребности и едновременно с това законите на етиката и морала. Този сблъсък поражда моменти на напрежение, които включват отделните сегменти и определят качеството на действието към околния свят.
Всеки отделен сегмент е отговорен за едно движение. Инхибицията на движението от Аз - идеално и  ВМН, както ще се убедим по-нататък, предизвиква в дадения сегмент едно състояние на напрежение, което напрежение, ако не се разсее в следващия опит на задоволяване на потребността, сегментът се "задръства" и предразполага организма към паталогични рискове. Тези зони на риск, според вида характер, са: окулярен сегмент, орален сегмент, цервикален сегмент, торакален сегмент, абдоминален сегмент, тазов (анално-генитален) сегмент.

Инхибицията, произтичаща от Аз - идеално (и ВМН), отклонява Аза от задоволяване на потребностите.
Това означава: Прекъсване на опита и отричане на реалността.
Грешно е да се смята, че Азът инвестира цялата си енергия в търсене на сексуално удоволствие. Неорайхианската теория постулира следната пирамида от потребности: в основата й се намират така наречените социални потребности (тъй като човекът е социално същество), над тях се надстрояват нарцистичните (индивидуални). Както в геометрията, така и тук, колкото по-голяма е основата на пирамидата, толкова по-висока и стабилна би могла да бъде тя. Т.е. колкото по-задоволени са социалните, толкова по-вероятно е да бъдат задоволени и нарцистичните потребности. Двете социални потребности са: от принадлежност, т.е от сигурност, от опора в групата, към която принадлежи индивидът и от която се чувства част, а не изхвърлен или вълк-единак, отшелник  и втората социална потребност – от утвърждаване, т.е. индивидът не само принадлежи към дадена група, но се чувства и приет, одобрен, харесан и оценен по достойнство в тази група. Само след като задоволи социалните потребности (принадлежност и утвърждаване), зрелият Аз се насочва към задоволяване на нарцистичните (хранене, сетивност, сексуалност).
Хранителната потребност трябва да бъде разбирана в най-широкия й смисъл като потребност не само от храна в буквалния смисъл, но и от духовна храна, знания, информация.
Сензорната потребност, която притежават и всички животни,  а само най-висшето животно - човекът се опитва да забрави и потисне, е потребността от храна за сетивата ни, за всички рецептори – хубавите гледки за очите, приятните звуци за ушите, аромати и вкусове за носа и устата и удоволствието за най-големия по площ рецептор (около два квадратни метра средно) – кожата – потребност от физически контакт, от ласка, от нежност, от допир, милувка, галене, прегръдка.
На върха на пирамидата се намира сексуалната потребност, която неорайхианската теория възприема като висша форма на израз на любовта, а не като механично задоволяване на физиологични нужди, (тъй като при последното енергията не бива изразходвана пълноценно и докрай и достигането до абсолютната дистенция post coitum е невъзможна).
"Съвременният човек изразходва много повече енергия в търсене на утвърждаване и принадлежност, отколкото в стремежа да задоволи нарцистичните си потребности, или тези които са свързани с храненето, със сетивността и със сексуалността."
                                  В. А. Бернаскони

Каква е етиологията на характера според неорайхианската терапевтична школа?
Хармонията, типична за Аз - организмично, която е част от развитието на Аза, рано или късно е предопределена да се сблъска с :
отхвърлянето на специфичните изисквания на субекта в определен етап от развитието му от страна на обекта, към който Азът е насочил своята любов
нормите на групата, към която принадлежи.
 
     Раната (травмата), произлизаща от гореспоменатите случай, бележи дълбоко същността на Аза - достатъчно, за да  промени чувството му за реалност
(формиране на характера) и в последствие – екзистенциалното планиране.

Фазите на развитието, в които се формират различните характери, според времето и съдържанието на нанесената травма, са следните:
    Фаза            движение, което се усвоява    характер, който се
                    през тази фаза       формира в тази фаза
                                   (в случай на травма)
Нарцистична (0-3 мес)         - Планиране            - шизоидия
Сензорна (4-12 мес)            - Подчинение        - оралност
Фаза на Аза (1-2 год)        - Агресивност          - садомазохизъм
Фаза на съперничеството (2-5 год)    - Съблазняване        - психопатия
Сексуална фаза (4-8 год)            - Недоверие            - ригидност

Прави впечатление свързването на всяка една от фазите в развитието с усвояването на точно определено движение (модел на поведение) в този период. Травмирането на индивида в определена фаза означава и блокиране на възможността му да усвои адекватно следващите в по-късните фази модели на поведение и като възрастен, вече формираният му характер, ще ги изключва от арсенала от модели на поведение, (възможно е индивидът да прилага в живота си и модели от по-късните фази на развитие, но те не са първично изживени, а "като че ли…"). За всеки характер те са специфични. Например: една авторитарна, кастрираща майка не би позволила на детето си да усвои агресивния модел на поведение (от онтогенетична гледна точка това става  във фазата на Аза).   Като възрастен това дете ще изпитва затруднение в ситуациите, които изискват агресивно поведение и ще се придържа към един садомазохистичен модел. А едно дете, чието доверие (подчинение) е било "предадено" в оралната фаза, като възрастен трудно ще се справя с движенията от следващите фази – агресия и съблазняване и проверка на реалността, защото е прекъснало опита в сензорната фаза.
При фрустрираща ситуация често се наблюдава регресиране към предишна фаза в развитието и предишен печеливш модел на държание.
Какво е съдържанието на петте модела на поведение – движения?
Планирането бележи началото на всеки един поведенчески акт. Това е мислено "проиграване" на последователността на ходовете в следващото действие, насочено към определена цел. Планирането е началото и края (равносметка) на извършеното действие. Ако последното не е приключило с дистенция, означава, че е необходимо препланиране и промяна на движението, което се е оказало неикономично, т.е. не е довело до целта – задоволяването на потребността, предизвикала планирането.
Подчинението в неорайхианската парадигма означава адаптация (Пиаже) към условията и обстоятелствата, към изискванията на другия. Подчинението, ако не е инструментално, изисква доверяване, вяра на първо място в себе си и доверие в другия. Може да се подчини или да се довери само индивид, който вярва в себе си (става дума за първично доверие). Този модел на поведение е напълно естествен – да се помолиш, да поискаш, да признаеш, но при homo nevroticus normalis, той бива забраняван от множество интроекти: "Бъди силен!", "Не прекланяй глава!" и за съжаление бива отъждествяван в много случаи със слабост или унижение. В множество житейски ситуации обаче точно това е единственият печеливш модел на поведение. Липсата му лишава индивида от пластичност и адаптивност.
Агресията в неорайхианската теория е нещо много по-широко от тесния ежедневен, "уличен" смисъл, който сме свикнали да влагаме в тази дума. Агресията би трябвало да се разбира като активност изобщо, като инициатива, като борбеност, пробивност, движение, т.е. всичко онова, което е противоположно на застоя или пасивността.
Три вида агресия разглежда Неорайхианският подход. Първичната е здравата агресия, тази която е насочена срещу първоизточника, който я е породил. Тя никога не е обща и генерализирана, а конкретно насочена. (Пример: отхвърлянето е здраво агресивно поведение, когато не се отхвърля общото, а частното: не отхвърляне на индивида като цало – "Ти си глупав!" , а на конкретното качество или проява: "Това, което направи тук и сега, според мен е глупаво!"). Умението да отхвърляш неорайхианската теория включва в т.н. хоризонтална комуникация – директна, прозрачна, за разлика от вертикалната – с намеци и заобиколки. Отхвърлянето е агресия, но градивна по своите следствия, защото дава възможност за израстване.
Когато първичната агресия е кастрирана, тогава проявата й е вторична и се нарича садизъм. При садизма агресивният импулс бива насочен към вторичен обект, а не първопричината. ("Ядосал ме е началникът , изкарвам си го на детето"). Много характерен е т.н. орален садизъм, който се изразява в хапливи реплики, заядлив тон, при който не се променя обектът (мишена на агресията си остава първопричината й), но се променя формата. (Ще си позволя да отворя една любопитна за мен скоба. От народопсихологична гледна точка явлението орален садизъм е много типично за българската нация, тъй като българинът носи значима садомазохистична компонента в характера си заради пунитивния и рестриктивен модел на възпитание. Това в повечето случаи обяснява поведението му пред авторитета: невъзможността той да бъде посрещнат с първична агресивност и в случаите, когато ситуацията го подсказва като здрава форма на поведение, той прибягва до вторичната - садизма, тъй като първичната е кастрирана в детството. Затова не случайно сме една от нациите с най-много и цветущи политически вицове и ругатни). Другата страна на монетата е третичната агресия.
Третичната форма на агресия се появава в случаите, когато индивидът не е в състояние да прилага открито нито първичната, нито вторичната и се нарича мазохизъм или още депресия, т.е. агресията бива задържана, потисната и обратно насочена към себе си под формата на автоагресия. Последната се проявява в ниско самочувствие, чувство за вина, поведение на жертва, самосъжаление, множество телесни симптоми. Затова в хода на терапията при депресивни пациенти се набляга на здравото агресивно поведение (изваждане на агресията отвътре навън).
Съблазняването в неорайхианската призма на разглеждане също е нещо много по-широко от смисъла, който ежедневният ни език влага в понятието. Етимологично (от лат. Se+durre) това означава привличам към себе си, спечелвам симпатията. Динамиката на съблазняването изглежда така: за момент пренебрегвам собствените си потребности, поставям на първо място тези на моето Ти-цел, правя нещо по посока на задоволяването на неговите потребности и тогава получавам като вторична печалба (отложена във времето) нужното ми утвържаване. Някои веднага ще реагират, че това е манипулиране или подлизурство. Така твърдят интроектите на възпитанието, но природата казва, че е съвсем естествен и печеливш модел на поведение, висша форма на дипломация, на която трябва да се учим от представителите на животинския свят, които открито се съблазняват. За тези, за които не са най-убедителни примерите от зоологията, нека се обърнат към Библията, там също пише: "Дай, за да получиш!".
Недоверието или проверката на реалността, както още го нарича неорайхианското мислене, е едно амбивалентно движение на временно задържане на действието с цел анализ на ситуацията, обстоятелствата, качествата на агента и контрагента в действието, за да баде избран най-подходящият и печеливш за случая тип поведение. То е тясно свързано с постулираното от Келеман понятие "граундинг", т.е. с чувството за реалност в нейните обективни (недвусмислени), а не субективни (двусмислени) измерения.
Бидейки определен тип характер, всеки от нас владее някои от тези пет обобщени модела на поведение и се затруднява при прилагането на други. В този смисъл може да се твърди, че характерът е вече вид диагноза, т.е. ограничение в пластичността, липса на гъвкав избор на движения. Цел на Неорайхианската терапия е усвояването на всички движения, които моделите на възпитание избирателно са "кастрирали", (блокирали в съответната фаза на развитие).
Неврозата на съвременния човек черпи енергия именно от блокировките на движенията, което води до неудовлетворяване на потребностите и заместване на удоволствието с полуудоволствие. Блокираното движение е всъщност прекъснато движение. Терминът "прекъсване" е неорайхиански аналог на фройдовата "фиксация". Но докато фиксацията е свързана с изтласканото, т.е. отнася се към несъзнаваното, то прекъсването се свързва с едно интроектирано потискане на биоикономичното движение и по този начин прекъснатото движиние се проявява като алогично движение. Невротичното поведение се характеризира с много такива прекъсвания. Следователно фиксираното мускулно напрежение блокира енерги.

Статията е включена в сборника "Психотерапия" под редакцията на проф. Хр. Христозов