Мадлен Алгафари

Коя е Мадлен Алгафари тук и сега?

-       Градинарка. Отговарям съвсем първосигнално – досега си поливах доматите. ;-) Ако разширя това тук и сега малко – поетично настроена, вероятно защото скоро предадох за печат теоретична книга и ме изби на поезия веднага. Малко уморена, но доволна.

А каква иска още да бъде? 

-       Иска да глези себе си повече. Да си е върнала всички кредити до последната стотинка. Да пътува повече по света. И да танцува и пее.

От какво е направена Мадлен? 

-       От любов, ноти, думи, чубрица и чесън, облаци, вода, струни за китара, етнография, химически уравнения, блеене на кози, мотики, жега, душевен ексхибиционизъм, детински ентусиазъм и любопитство, вагони с прочетени книги, миризма на кравешки лайна, трева, игли за плетене, черги, приказки, пакости, съблазън, страх от изоставяне, гордост от постигнатото, носталгия, рецитали, театър, танц, поезия, женска суета, тревоги за близките, доброта, помагане и егоизъм, състезателен дух, вероятно много скрито желание за мързел, копнеж за влюбеност, вяра, идеи, много идеи, логика и интуиция, шокираща голота, знание и незнание, липса на мира, детство и старост. От всичките тия  - по един тон. И задължително килограм сълзи, защото без сладката болка другите съставки за мен нямат вкус. (Впрочем, пежоративният смисъл на името ми на френски е „ревла”!)

Ти кога разбра, че искаш да помагаш и можеш ли да не го правиш?

-       Вероятно още вътре в утробата. При едно силно преживяване по време на групова терапия си дадох сметка, че съм дошла на тоя свят успокоявайки майка ми, че тя няма да умре (защото баба ми е умряла при раждането й), че аз няма да й причиня това, че тя не е виновна, че баба е умряла – май си дойдох със занаята на тоя свят, защото бях забравила да се радвам, че се раждам. А осъзнато разбрах, че искам да помагам като започнах да уча психология. И, май наистина не мога да не го правя. Даже снощи водихме един спор с Нидал. Пак исках да помагам на един човек, а пък като се замислих, си дадох сметка, че така му преча да се справи сам. Това ми е един от трудните уроци – да не помагам.

Коя е любимата ти роля, в която ти е най-комфортно и най-дълго се задържаш? 

-       Ролята на „Анжеян” от „Най-чудното чудо” на Стефан Цанев. Някога бях Анжеян на сцената и сега съм си в живота. Даже мисля, че Стефан Цанев, макар че ме е гледал, си няма идея колко ми се е отразила тая роля. Тази героиня е символ на вярата и доброто. Бях дете тогава. Не че сега не съм...

Какво не заменяш за нищо друго?

-       Май дългата си коса. Голяма съм консерва в това отношение. ;-) Писането! Обичането „въпреки”. Нидал. Светогледа си.

За какво още не си готова днес? 

-       За пълна почивка, за открито хвалене, за разделите от всякакъв  род никога не съм готова, за безцеремонен егоизъм.

Кой е най-трудният урок в живота ти? 

-       Да казвам „не” и „помощ!” Но скоро пак „вдигнах” стих-паметник на Валдо Бернаскони за тия уроци! Наистина, много съм му благодарна на тоя човек за знанията, за личната ми терапия.

А кой е урокът, който би искала да можеш да предадеш нататък?

-       Да обичаме „въпреки” – тогава е от душата. Егото обича „заради”. Да знаем, че нищо не е еднополюсно и винаги има и положителна и отрицателна страна и че никой друг не може да ме прави щастлива или нещастна ако последното решение за това не е мое.

 Кое считаш за най-голямата си победа?

-       Победата над страхът, че не ме одобряват. Пишейки последната книга „От „какво ще кажат другите” до „какво избирам аз”, няколко дена си изреждах на лист хората, които са ме плюли по някакъв повод. Установих, че нито един от тях не ме познава лично! Нито един! (Имам предвид, че ако сме се виждали е било за „Здравей!” само). Това не означава, че няма поводи да бъда критикувана. Говоря за онази нашенската версия – съденето наизуст.

Къде пробиваш най-трудно? 

-       Най-трудно пробивах пред родителите ми, после пред Бернаскони, после пред Нидал, после пред Али и Ники – все хората, които най-много обичам. Там винаги е най-трудно, защото любовта е сливане и всъщност човек се „самопробива”.

За какво още малко не ти достига?

-       Време за танци и пеене, макар че и такова приключение ще си спретна пак скоро за лично удоволствие. За плетене, за писане и четене повече. Изобщо – време. Пари още, за да си върнем дължимото. Смелост, за да направя някои лекомислени неща. Например, да се вдигна, въпреки отказите му, и да отида да благодаря лично на Беснаскони на живо. А сигурно и още мъдрост – учи се доживотно.

Къде е у дома? Колко често се прибираш там? 

-       В мене си е. Постоянно съм си у дома, щом не си губя контакта с душата. Без да има значение какво е у дома – слънчево, буреносно. Човек си ходи със сърцето навсякъде, значи никога не е бездомен!

Какво ще запомниш от днешния ден? 

-       Конкретно: Че съм отговаряла на едно от най-умните и вкусни интервюта! И че ме изненадват с ентусиазма си организаторите на танцовия спектатъл по мои стихове „Всички можем да летим” – приказни снимки от репетициите ми пратиха преди малко.

Къде е смисълът?

-       В постоянното задаване на въпроса „Къде е смисълът?”. И обичането, разбира се! В търсенето на осъзнатост. В дишането и поставянето на левия крак пред десния, а после на десния пред левия и така, докато има дишане и обичане! 

Какво те движи? 

-       Любовта. Ненаигралото се дете в мен. Страхът ми от невидимост. Липсата на мира – имам много енергия. Врагът ми – скуката. Вярата. И това, което не знам!

Какво може да те спре? 

-       Налудно ли ще е ако кажа, че не вярвам, че има такова нещо. Мисля, че и смъртта не може да ни спре и че движението-живот продължава по някакъв начин винаги. Спира ни решението ни да спрем!

Редник или генерал? 

-       И двете съм! И всички сме!

Разкажи ни приказка за добро утро, Мадлен! Моля!

-       Ок, момичета от града, пък и от планетата, ще е приказка в поетична форма. И ще е част от бъдещата стихосбирка със заглавие „По женски” (не е публикувано досега):

ЛЮБОВИТЕ НЕ ОСТАРЯВАТ

Отгоре мъждука печалният пулс на жаравата.

Години под бронята, тайно, на пук кипи лавата.

А толкова пъти се влюбвах, увличах по другите,

но все не успях да зазидам в сърцето си фугите.

Отдолу извира, изригва, помита тя лъже-любовите.

Стопява, разчупва, отнася, разкъсва оковите.

Една упорита и луда безсмъртна любов –

присъда, награда, проклятие и благослов.

И кой не премина през моя и твоя живот!

Но носех я вярно в сърцето – магичен кивот.

И още е млада – подскача, ликува, трепти!

И още е силна и има чак нагли мечти!

Когато те видя, все тъй ми подгъва краката.

Тя времето спира, за тебе ще спре и Земята.

Любовите-„въпреки” никога не остаряват.

Умират невръстни или пък безсмъртни остават!